🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – пазарната улица ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Само преди миг под краката ти беше асфалтът пред денонощния магазин, а в ръката ти шумолеше найлонова торбичка с чипс и кола. Мигаш веднъж и нощта изчезва.

Слънцето пече. Под маратонките ти има напукан калдъръм, а около теб се надига шумът на непознат град: подвикват търговци, скърцат колела, някой се пазари за цената на ябълки. Покрай теб минава каруца, която тегли не кон, а огромен гущер с люспи като от зелен метал. На ъгъла жена с котешки уши и опашка брои монети.

До теб Субару стои със същата торбичка в ръка и със зяпнала уста. После бавно, много бавно, на лицето му изгрява широка усмивка.

Субару: "Брат... Кажи ми, че и ти го виждаш. Гущер-каруца. Котешко момиче. Средновековен пазар." Субару: Хваща те за раменете с блеснали очи. "Пренесени сме в друг свят! Това е то! Класическото начало! Ние сме избраните герои!"

Едър мъж с белег през лицето ви оглежда подозрително иззад сергия с плодове.

Кадомон: "Ей, вие двамата със странните дрехи! Ще купувате ли нещо, или ще ми пречите на сергията?"

Субару бърка в джобовете си, изважда портфейл с японски монети и телефон, после поглежда към теб с надежда, сякаш ти знаеш какво да правите оттук нататък.

Някъде надолу по улицата се чува вик, тропот на бързи стъпки, а в тълпата за миг проблясва сребриста коса.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – задънена уличка край пазара ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Преди минута Субару крещеше до теб от възторг по едно котешко момиче. После каруца с гущер разцепи тълпата и белият му анцуг изчезна сред стотици глави.

Търсенето те отведе в задънена уличка. Изходът е запушен от трима мъже: кльощав, дребен и един огромен като врата.

Рачинс: "Странни дрешки. Изпразвай джобовете." Гастон: Изважда нож. "И по-бързо. Не обичаме да чакаме."

Зад тях изщраква ветрило.

Присила: "Колко грозна гледка. Измет, която препречва пътя ми."

В устието на уличката стои млада жена с огнено оранжева коса и пурпурна рокля. Червените ѝ очи гледат тримата като петно на килим. Зад нея, облегнат на стената, чака мъж с черен железен шлем и само една ръка.

Ал: "Принцесо, нали щяхме да пазаруваме? Тия хич не приличат на сергия."

Огромният се хвърля към нея. Присила дори не помръдва. Във въздуха пламва меч, сияен като малко слънце, и ножът пада на калдъръма, разсечен на две. Миг по-късно и тримата са на колене.

Присила: "Пълзете. Това подхожда на червеи."

После затваря ветрилото и насочва върха му към теб.

Присила: "А ти не трепериш като тях. Това е или смелост, или глупост, а и двете ме забавляват. Светът е устроен така, че да ми е удобен, простолюдино. Затова питам само веднъж: кой си ти и откъде са тези смешни дрехи?"

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – странична уличка край пазара ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Субару се залепи за сергията на Кадомон и спореше дали ябълките тук се казват „ринга“. Ти направи три крачки към сенчестата уличка – и светът те блъсна в рамото.

Русо момиче с червени очи профучава покрай теб като вихър. В ръката ѝ за миг проблясва нещо с червен камък. После изчезва зад ъгъла.

Секунда по-късно задъхана спира девойка в бяла мантия с качулка. Изпод нея се спуска сребриста коса, а очите ѝ са виолетови като залез.

Емилия: "Видя ли я? Русо момиче, много бързо! Открадна ми нещо много важно!"

От косата ѝ се надига малка сива котка с розов нос, колкото длан, и се прозява.

Пък: "Лия, загубихме я. Вятърът ѝ е благосклонен, това момиче има божествена закрила." Оглежда те с черните си очички. "О? А тези дрехи са интересни. Не изглеждаш оттук."

Емилия: Примигва, сякаш едва сега те вижда. "Ох, извинявай. Не исках да ти викам." Поколебава се, после вдига брадичка. "Аз съм... можеш да ме наричаш Сатела. Кажи ми само накъде избяга."

Отзад се чува тропот на маратонки и познат глас.

Субару: "Брат! Не изчезвай така, тук няма GPS..." Спира като закован, вижда сребърната коса, котката-дух, виолетовите очи. "...Чакай. Ти си срещнал главната героиня. ПРЕДИ МЕН?!"

Пък: "Лия, той все така ли крещи?"

Емилия се обръща отново към теб, с надежда и нетърпение.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Бедняшкият квартал – складът на стария Ром ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Всичко се обърка за една секунда.

Емилия посочи значката на тезгяха и тихо каза „Това е мое“. Фелт изруга. А високата жена в черно наметало с дълга черна плитка просто се усмихна, сякаш някой ѝ е поднесъл десерт.

Елза: "Значи собственичката е тук. Колко жалко. Сделката се разваля." Извитото острие се появява в ръката ѝ като от нищото. "Тогава ще изкормя всички."

Острието свисти към гърлото на Фелт. Във въздуха изниква ледена стена, острието се забива в нея и ледът се пука с трясък.

Пък: Сивото коте се рее над рамото на Емилия, а около него танцуват ледени шипове. "Имаш лош вкус, госпожо. И лоши обноски."

Ром реве като бик и грабва огромна тояга с шипове. Емилия разперва ръце и десетки ледени копия политат към Елза. Тя танцува между тях по стените и рафтовете и се смее.

Субару те сграбчва за ръкава и те дърпа зад преобърнатия тезгях. Лицето му е бяло като платно, а очите му следят Елза така, сякаш знае къде ще стъпи още преди тя да го направи.

Субару: "Брат, слушай ме. Тая жена удря в корема. Винаги в корема. Не се изправяй пред нея, чуваш ли? И Пък... Пък няма да издържи дълго."

Ром замахва и пропуска. Острието на Елза проблясва и великанът се свлича с вик, хванал ръката си. Елза се обръща. Тъмните ѝ очи се спират точно на вашия тезгях.

Елза: "А вие двамата. Какво ли има вътре във вас?"

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – пазарната улица ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Секунда по-рано вървеше по нощната улица у дома. Мигаш – и слънцето те заслепява. Под краката ти е напукан калдъръм, около теб вика пазар, а покрай теб минава каруца, теглена от огромен зелен гущер.

До теб, буквално на крачка, стои черноморо момче в бял анцуг с цип. В ръката му шумоли торбичка от денонощен магазин. Той гледа гущера, после котешкото момиче на ъгъла, после теб. Очите му се разширяват.

Субару: "Ти... ти също ли просто се появи тук? Сега? Ей така?"

Поглежда дрехите ти, телефона в джоба ти, и на лицето му бавно изгрява широка, почти истерична усмивка.

Субару: "Японец си! Японец, нали?! Аз съм Нацуки Субару! Невеж, некадърен и без пукната пара!" Сочи с пръст небето. "Значи е вярно! Призовани сме в друг свят! И то двама! Кооперативен режим!"

Иззад сергия с плодове едър мъж с белег през лицето ви изглежда намръщено.

Кадомон: "Ей, вие двамата с маскарадните дрехи! Купувате ли нещо, или ще ми плашите клиентите?"

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – широката улица към благородническия квартал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мигаш и нощната улица у дома изчезва. На нейно място има слънце, бял камък и рев – дълбок, люспест рев точно пред лицето ти.

Тъмночервен земен дракон се изправя на задните си крака, а зад него се люлее позлатена карета. До теб, на същата педя калдъръм, се е появило черноморо момче в бял анцуг.

Субару: "Чакай, чакай! Кой пуска динозавър по пешеходната?!"

Кочияшът дърпа юздите и ноктите на дракона се забиват в камъка на крачка от вас. Хората се отдръпват в кръг и шепнат. Никой не помага.

Вратичката се отваря. Първо излиза мъж с черен железен шлем и празен ляв ръкав. Поглежда анцуга на момчето и за миг замръзва.

Ал: "...Брей. Принцесо, двама откачалки ти спряха каретата. Да ги разкарам ли?"

След него, бавно, сякаш цялата улица я чака, слиза млада жена с оранжева коса и рокля с цвят на кръв. Разтваря ветрилото си и ви оглежда от глава до пети.

Присила: "Да застанеш пред каретата ми се наказва със смърт. Да застанеш пред нея с такива дрехи – вече е почти забавно." Присила: "Двама сте, значи ще изслушам единия. Който ме разсмее, живее. Другият ще бъде сгазен. Кой пръв?"

Момчето преглъща и бавно, много бавно, се обръща към теб.

Субару: "Слушай, непознати сънароднико... Аз съм Нацуки Субару. Ти случайно падаш ли си по стендъп?"

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – тясна уличка зад пазара ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Преди половин час вървеше по нощна улица у дома. Сега момчето в бял анцуг, което се появи до теб в същата секунда, вече е решило, че сте „отбор“. Така влязохте в тази уличка. А от нея няма изход.

Пред вас – трима. Кльощав, беззъб дребосък и великан с ръце като бъчви.

Гастон: "Чин, Кан, вижте ги. Двама с маскарадни дрехи. Двойна печалба." Камбърли: Пука с кокалчета. "Джобовете. И обувките."

Субару: Застава пред теб, колената му треперят. "Слушай, непознати сънароднико. По правило тук идва главната героиня и ни спасява. Ако не дойде – бягай, аз ще ги... разсея. Някак."

Отгоре, от балкона на хана, изщраква ветрило.

Присила: "Каква сган. Крясъците ви развалят вкуса на виното ми."

Млада жена с огнено оранжева коса се обляга на перилата. Не слиза. Мъж с черен железен шлем и празен ръкав прескача парапета и тупва долу с въздишка.

Ал: "Принцесо, защо все аз чистя? Момчета, бягайте, докато е в добро настроение."

Кан замахва. Ал се отмества, удря го с плоското на меча под коляното и великанът се сгромолясва. Другите двама го влачат и изчезват.

Присила: Оглежда анцуга на Субару, после теб. "Животите ви сега са мои. Който от двама ви пропълзи и целуне обувката ми, получава закрилата ми за деня. Другият остава на улицата."

Субару отваря уста, затваря я и се обръща към теб.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – пазарната улица ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Шест години в градската стража на столицата, и пак мразиш пазарния ден. Жега, тълпа, крадци на всеки ъгъл. Ризницата ти лепне по гърба, а алебардата тежи двойно повече след обяд.

Колегата ти, едър мъж с прошарени мустаци, побутва лакътя ти и кимва към сергията на Кадомон.

Стражникът казва: "Виж го тоя. Откъде се взе?"

Пред сергията стои черноморо момче в странна бяла дреха с цип, каквато не си виждал никога. В ръката си държи шумолящ пакет от непознат материал. Оглежда земните дракони, котешките демихумани и сградите с огромна, почти глупава усмивка, после бърка в джобовете си и пребледнява.

Кадомон: "Ей, момче! Или купуваш, или се махай от сергията ми!"

Момчето вдига ръце, мънка нещо за „празен инвентар“ и „липса на начален бонус“ и се отдалечава към страничните улички, които водят към бедняшкия квартал. Там новодошлите не изкарват и час, без да ги оберат.

Някъде по-надолу по улицата се чува вик: „Крадла! Спрете я!“, а покрай теб профучава русо момиче с червени очи, бързо като вятър.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – таверна до пазара ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Една година. Толкова мина, откакто се събуди насред полето край столицата, без телефон, без пари и без никакво обяснение. Научи се да четеш и-знаците, да броиш сребърни монети, да не гледаш демихуманите в ушите и да не казваш „Япония“, защото никой не е чувал за нея.

Сега седиш в таверната до пазара и довършваш обяда си след поредната поръчка – охрана на керван от Карарагия. Наемникът срещу теб брои монетите и се мръщи.

Наемникът казва: "Пак ли гледаш през прозореца? Какво толкова има там?"

Там, пред сергията на Кадомон, стои черноморо момче в бяло яке на анцуг с цип. С найлонова торбичка от денонощен магазин в ръката. Оглежда пазара с ококорени очи и широка, глупава усмивка, каквато ти също имаше преди година.

Сърцето ти подскача. Той е от Япония. Със сигурност.

Момчето бърка в джобовете си, изважда портфейл с йени и мобилен телефон, гледа ги безпомощно и тръгва към тесните улички, които водят право към бедняшкия квартал.

Наемникът казва: "Ей, къде тръгна? Не си си допил бирата!"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – бедняшкият квартал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Само преди миг вървеше по нощната улица у дома. Мигаш и всичко изчезва.

Около теб има само тесни, кални улички, порутени дървени къщи и миризма на гнило. Простряно пране виси между прозорците. Някой те наблюдава от тъмен вход, после изчезва.

Викаш за помощ. Никой не отговаря.

Изведнъж зад ъгъла изскача русо момиче с червени очи и острозъба усмивка. Тича толкова бързо, че едва я виждаш, и се блъска право в теб. Двамата падате в калта. От ръката ѝ се изтъркулва нещо: значка със скъпоценен камък, който проблясва в червено, щом го докоснеш.

Фелт: Скача на крака за миг и грабва значката от земята. "Ей! Гледай къде вървиш, тиквеник! Тая е моя, ясно ли е?"

Тя те оглежда отгоре до долу: странните дрехи, маратонките, найлоновата торбичка.

Фелт: "Хм. Ти откъде се взе с тия смешни дрехи? Имаш ли нещо ценно у себе си? Онова там лъскавото в джоба ти например?"

Отдалеч, откъм главните улици, се чуват стъпки и момичешки глас, който вика: „Спри! Върни ми го!“

Фелт: Ухилва се. "Е, нямам време. Ако искаш да продаваш нещо, ела при стария Ром. Големия склад в края на квартала. Не можеш да го пропуснеш."

И изчезва по покривите.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Пътят към столицата Лугуника – на около час път от градските порти ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мигаш и вместо светлините на денонощния магазин под теб има прашен път. Около теб се простират безкрайни зелени поля, а на хоризонта се издигат белите стени на огромен град.

Зад теб се чува тропот и скърцане. Огромен гущер със зелени люспи тегли покрита каруца право към теб. Едва успяваш да отскочиш.

Каруцата спира. От капрата скача мъжага, висока почти два метра, с вълча глава, разрошена козина и голям ятаган на гърба.

Рикардо: "Охо! Едва не те сгазихме, момко! Какво правиш насред пътя с тия смешни дрехи? Да не си избягал от цирка?"

Зад него от каруцата надничат три деца с котешки уши, всичките с еднакви оранжеви опашки.

Мими: "Ей, ей, Рикардо! Той мирише странно! Като нищо, което съм душила преди!" Хетаро: "Сестро, не е учтиво да казваш на хората, че миришат..."

Платнището на втората каруца се отмята и отвътре излиза младо момиче с лилава коса, бяла кожена яка около врата и усмивка на човек, който току-що е видял сделка.

Анастасия: Говори със силен, напевен кансайски акцент. "Ох, ох. Какво имаме тук? Непознати дрехи, непознат плат... и онова нещо в ръката ти. Позволи ми да попитам: колко струва?"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – терасата на хан в благородническия квартал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Три години служиш в дома Бариел и знаеш главното правило: господарката никога не бива да скучае. Вчера един лакей ѝ поднесе изстинал чай. Днес вече не работи в дома.

След дългия път с драконовата карета Присила лежи на кушетка на терасата, а ветрилото ѝ потропва по облегалката все по-бавно. Лош знак.

Присила: "Столицата. Толкова шум, толкова хора, и нито един интересен. Дори въздухът тук е посредствен."

Ал седи на парапета с крака навън, сякаш няма пропаст под него. Единствената му ръка подхвърля ябълка, а железният шлем е обърнат към улицата.

Ал: "Хайде де, принцесо. Долу е пълно с пъстри личности. Ей там котешко момиче краде наденици. Ей там някакъв хлапак в бял..." Ябълката застива в ръката му. "...хм. В много странни дрехи."

Присила изщраква ветрилото и го насочва към теб.

Присила: "Ти. Скучно ми е. Слез долу и ми донеси нещо, което заслужава вниманието ми. Предмет, човек, клюка – все ми е едно. Ако до залез съм още отегчена, ще реша, че вината е твоя."

Ал: Снижава глас, само към теб. "Като на приятел: ако ще носиш човек, гледай поне да е жив. И да не мирише."

Долу по улицата профучава русо момиче с червени очи. След нея тича девойка в бяла мантия с качулка, под която проблясва сребро, и вика: „Спри! Върни ми го!“

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Столицата Лугуника – улицата на шивачите в благородническия квартал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Стъпваш от бордюра у дома – и не намираш земя. Падаш половин метър и се стоварваш на колене върху топъл бял камък. Около теб ахват хора с наметала и пера. Някой изпуска кошница.

Право пред носа ти има чифт червени обувки, обшити със злато. Вдигаш поглед: пурпурна рокля, огнено оранжева коса, червени очи, които те гледат отгоре като любопитно насекомо.

Присила: "Хм. Небето ми праща подарък. Колко съобразително от негова страна."

Зад нея се показва мъж с черен железен шлем и празен ляв ръкав, нарамил купчина пакети. Вижда дрехите ти и пакетите се плъзгат от ръката му.

Ал: "...Това ли е анцуг? Не, не, не. Принцесо, не го пипай, може да е проклет."

Присила: "Глупости. Всичко, което падне пред краката ми, е мое по право. Светът е устроен така, че да ми е удобен, а днес скучаех." Затваря ветрилото и повдига брадичката ти с върха му. "Отсега си мой слуга. Или играчка, още не съм решила. Зависи колко ще ме забавляваш."

Хората около вас бързо се разотиват. Никой не иска да спори с жената, която току-що е обявила човек за своя вещ.

Ал: Навежда се да събере пакетите и прошепва, така че само ти да чуеш. "Сънародник, а? Съвет от бивш новак: не ѝ казвай „не“ в първите пет минути."

Присила: "Е? Играчката ми има ли име, или ще ти дам аз някое?"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата Лугуника – покривите над пазара ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Керемидите парят под дланите ти. От тук горе пазарът е като мравуняк: сергии, каруци с гущери, стражи, които се потят в ризниците си. Познаваш всеки улук и всеки комин между тук и бедняшкия квартал. Фелт ти ги показа, когато бяхте на по осем.

Сега тя лежи по корем до теб и дъвче сламка, а червените ѝ очи не мигат.

Фелт: "Ей там. Бялата мантия с качулката, до сергията с платовете. Виждаш ли?"

Виждаш: стройна фигура, която пита търговец нещо и се усмихва неловко, сякаш не е свикнала с хора. На гърдите ѝ, под мантията, за миг проблясва нещо – значка с червен скъпоценен камък.

Фелт: "Това е. Клиентката, оная високата с черната плитка, дава десет свещени жълтици. Десет! Чуваш ли? С толкова можем да се махнем от тая кочина завинаги." Ухилва се с острите си зъби. "А ако старият Ром я пазари добре, ще изкараме и повече."

Тя се надига на колене и отупва прахта от късите си панталони.

Фелт: "Планът е същият като с търговеца на подправки. Ти долу правиш шум – падаш, крещиш, събаряш нещо, твоя си работа. Аз пикирам, грабвам и изчезвам по вятъра. Срещаме се у Ром довечера, паролата я знаеш."

Долу мантията се обръща и за миг под качулката проблясва сребро. Фелт присвива очи.

Фелт: "Странно. Имам чувството, че тая ще ни докара неприятности." Свива рамене. "Е, нищо. Готов ли си, съдружнико?"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 1 (Ден 1 от пристигането) 🕰 Вечер · 📍 Бедняшкият квартал – складът на стария Ром ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Складът мирише на прах, ръжда и евтин алкохол. Лагмитовият кристал на тезгяха хвърля жълта светлина върху рафтове с крадени чинии, мечове и сребърни свещници. Две години метеш тук, водиш сметките и отваряш вратата само на онези, които знаят паролата.

Старият Ром, огромен и плешив като скала, налива мляко в дървена чаша и я бута към госта – черноморо момче в бял анцуг, което почука преди час и твърди, че е дошло да купи нещо.

Ром: "Пий, хлапе. Изглеждаш като умрял." Поглежда те и вдига вежда. "Чу ли? Иска значката на Фелт. Още преди тя да я е донесла."

Момчето вдига малка лъскава плочка. Тя проблясва с ослепителна бяла светкавица и Ром изругава.

Субару: "Метия! Замразява времето в картина! Единствена в света. Срещу онази значка, сделка?"

Вратата се отваря рязко и Фелт влиза, ухилена до уши. Хвърля нещо на тезгяха: значка със скъпоценен камък, който просветва в червено.

Фелт: "Е, дядка, богати сме! Клиентката идва всеки момент." Вижда момчето. "А тоя кой е?"

Почукване. Три леки удара, учтиви като на гост. Ром кимва към теб да провериш.

Елза: Мек женски глас зад вратата. "Дойдох за поръчката си. Мисля, че ме очаквате."

Момчето внезапно пребледнява като платно. Ръката му се вкопчва в ръба на тезгяха. Ром не забелязва. Ти забелязваш.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 2 (Ден 2 от пристигането) 🕰 Утро · 📍 Имението на Розвал – стая за гости в източното крило ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Събуждаш се бавно. Първо усещаш мекотата на истинско легло, после мириса на колосано бельо и восък. Таванът над теб е висок, украсен с дърворезба, а през тежките завеси прониква златиста утринна светлина.

Последното, което помниш, е мракът в склада на стария Ром: проблясването на извития нож на Елза, викът на Субару, ослепителната светлина от меча на Райнхард... и болката. Тялото ти още е схванато, но раните ги няма, сякаш някой ги е затворил с магия.

И още нещо не ти дава мира. Вчера, в склада, Субару гледаше Елза така, сякаш вече я познава. Извика ти да се дръпнеш миг преди тя да замахне, сякаш знаеше какво ще направи. Ще трябва да го попиташ.

Субару не е в стаята. Тук има само едно легло, твоето.

На вратата се чука два пъти и тя се отваря, без да чака отговор. На прага стоят две момичета в еднакви черно-бели униформи на камериерки. Близначки, като отражения в огледало, само че косата на едната е розова, а на другата синя.

Рем: "Сестро, сестро, вторият гост се събуди." Рам: "Рем, Рем, вторият гост се събуди."

Розовокосата те оглежда отгоре до долу с нескрито пренебрежение.

Рам: "Изглежда по-кротък от първия. Онзи изхвърча в коридора, без дори да се обуе." Рем: "Лейди Емилия помоли да ви съобщим, че господарят Розвал ще ви приеме на закуска. Можете ли да станете, госте? Ако имате нужда от помощ, ще ви помогнем."

Някъде отдалеч, през няколко стени, се чува познат глас, който крещи нещо за „безкраен коридор“ и „врата, която не води никъде“.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 2 (Ден 2 от пристигането) 🕰 Утро · 📍 Имението на Розвал – стая за гости в източното крило ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мекото легло, мирисът на колосано бельо и восък, високият таван с дърворезба. Последното, което помниш, е складът на Ром, ножът на Елза и ослепителната светлина от меча на червенокосия рицар.

Вчера сутринта дори не знаеше, че този свят съществува. Вчера сутринта не познаваше черноморото момче, с което се появи заедно. А сега сте преживели заедно нощ, която едва не ви уби.

Вратата се отваря с трясък. Субару стои на прага, бос, в иконом униформа, която явно някой му е облякъл, задъхан.

Субару: "Тук си! Жив си! Слава богу, мислех, че са те сложили в някаква тъмница или нещо такова." Влиза и затваря вратата зад себе си, после снижава глас. "Слушай. Ти добре ли си? Онази жена с ножа... Мислех, че няма да оцелеем." Млъква и поглежда встрани, сякаш е искал да каже нещо съвсем друго.

Отвън по коридора се чуват леки стъпки и два еднакви момичешки гласа.

Рем: "Сестро, сестро, първият гост избяга от стаята си." Рам: "Рем, Рем, първият гост е в стаята на втория гост."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 2 (Ден 2 от пристигането) 🕰 Ранно утро · 📍 Имението на Розвал – кухнята ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Кухнята на имението мирише на прясно изпечен хляб. Слънцето още не е изгряло напълно, а ти вече си обелил половин кош картофи. Работиш тук от години – откакто маркграфът те прибра като дете – и познаваш всеки звук на тази стара къща.

Рем стои до огнището и бърка супата с безупречни, точни движения. Без да се обръща, проговаря тихо.

Рем: "Гостът в източното крило още спи. Лейди Емилия го е лекувала цяла нощ. Беше тежко ранен."

Рам влиза с празна табла и я оставя на масата с театрална въздишка.

Рам: "Безделник с черна коса и странни дрехи. Мирише на нещо неприятно. Господарят Розвал казва да се отнасяме към него като към почетен гост." Поглежда към теб. "Ти ще занесеш закуската. Рам е заета с по-важни неща."

Рем: "Сестро, ти просто не искаш да ходиш."

Някъде горе се чуват бързи стъпки по коридора, после вик: „Къде съм?! Това безкраен коридор ли е?!“ Рем спира да бърка супата и пръстите ѝ леко се свиват около черпака.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 2 (Ден 2 от пристигането) 🕰 Привечер · 📍 Имението на Розвал – стая в крилото на прислугата ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Първо идва миризмата на восък и сапун. После – твърдо легло, грубо ленено бельо и болка във всяка става. Последното, което помниш, е гора без край, падащ мрак и как краката ти поддават в калта.

Стаята е малка и чиста, с едно прозорче, през което се вижда оранжево небе над върховете на дърветата. На стола до вратата седи момиче със синя коса и черно-бяла униформа на камериерка. Ръцете ѝ са скръстени в скута, а погледът ѝ не се отделя от теб нито за миг.

Рем: "Събудихте се. Двете със сестра ми ви намерихме в края на гората, на връщане от селото. Бяхте в безсъзнание." Накланя леко глава. "Рем би искала да знае кой сте и как се озовахте в земите на господаря Розвал."

Вратата се отваря и розовокосо момиче със същата униформа влиза с поднос, на който има купа супа.

Рам: "Рем, остави го да яде, преди да го разпитваш. Вторият безделник за два дни. Имението се превръща в приют."

Някъде по коридора се чуват бързи стъпки и момчешки глас, който весело пита някого дали „и камериерките имат точки за привързаност“. Рам въздъхва дълбоко.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 3 (Ден 3 от пристигането) 🕰 Сутрин · 📍 Село Арлам – къщата на семейството на Петра ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Събуждаш се от миризма на прясно изпечен хляб и сено. Главата ти тежи, а гърлото ти е сухо като пясък. Над теб има ниски дървени греди, по които висят снопчета сушени билки. Лежиш на тясно легло, завит с груба вълнена завивка.

Последното ясно нещо, което помниш, е нощната улица у дома и ярка светлина. После мрак, гора, студ и трескави сънища, в които нямаше нищо познато.

Вратата се отваря с трясък и в стаята надниква момиченце на около дванайсет години с кестенява коса, вързана с червена панделка.

Петра: "Събуди се! Мамо, мамо, чужденецът се събуди!" Петра: Пристъпва до леглото и те оглежда с огромно любопитство, като че ли си рядка птица. "Татко те намери преди два дни в края на гората, до оградата с кристалите. Гореше от треска и говореше някакви странни думи. Аз съм Петра. А ти как се казваш?"

Тя прикляква до леглото и снижава глас, сякаш ти казва тайна.

Петра: "Знаеш ли, ти носиш почти същите странни дрехи като онзи смешен батко от имението на господаря Розвал. Новият слуга. Вчера дойде в селото с госпожица Рем да пазаруват и ни показа едни упражнения, „радио гимнастика“ ги нарече. Казва се... Су-ба-ру, мисля."

Отвън, откъм площада, се чува весел, малко прекалено шумен момчешки глас:

Субару: "Ееей, малки мои ученици! Кой е готов за втори урок по радио гимнастика?!"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 3 (Ден 3 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Село Арлам – площадът с кладенеца ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Предобедът в Арлам е най-хубавото време. Възрастните са на нивите, бабите плетат на пейките, а площадът с кладенеца е ваш. Днес играете на гоненица около каруцата на мелничаря – ти, Петра, Мейна, Лука, Кайн и Дайн.

Докато не се появяват те.

По пътя откъм имението на господаря Розвал идва синекосата прислужница Рем с кошница на ръка. Познаваш я. Но до нея върви някой нов: черноморо момче в иконом униформа, която му стои малко широка, с очи като на ядосан котарак.

Каин: "Кой е тоя? Изглежда страшен." Даин: "Изглежда като разбойник!"

Субару: Чува ги, спира и се хваща театрално за сърцето. "Разбойник?! Аз?! Аз съм Нацуки Субару, новият слуга в имението! Невинен, чаровен, леко беден!"

Мейна се киска. Лука вече го дърпа за ръкава. След миг Кайн му е на гърба, Дайн виси на крака му, а Петра го хваща за ръката и не пуска.

Рем: Гледа сцената с безизразно лице. "Рем ще отиде да пазарува. Субару може да остане да бъде катерушка."

Субару: "Предателство! Добре, хлапета, щом е така – урок! Наричат го радио гимнастика. Всяка сутрин в моята родина правим това!"

Под каруцата на мелничаря нещо мърда – малко рунтаво кученце с мътни очи, което ви гледа мълчаливо. Никой друг не го забелязва.

Петра: Дърпа те за ръката към Субару, очите ѝ блестят. "Хайде, ела! Ще се упражняваме заедно с батко Субару!"

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 5 (Ден 5 от пристигането) 🕰 Вечер · 📍 Гората с Улгарм – отвъд бариерата на село Арлам ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Последните лъчи на слънцето гаснат зад дърветата. Някъде зад вас светлините на село Арлам блещукат, а гласовете на родителите, които викат имената на децата си, още ехтят в ушите ти.

Петра, Мейна, Лука, Кайн, Дайн... Всички изчезнаха следобед, докато си играеха до гората. Едно от момчетата, което остана, разказа за кученце, което ги повело навътре.

Кристалът на бариерата, който пази селото, е угаснал и напукан. Отвъд него гората е тъмна и задушаваща.

Субару: Стиска пръчката, която е намерил по пътя, и се опитва да звучи уверено. "Добре. Влизаме, намираме децата, излизаме. Нищо сложно. Класическа куест мисия." Субару: По-тихо, само към теб. "Брат, ако нещо стане... бягай. Чуваш ли? Не се прави на герой. Аз... аз ще се оправя."

Рем върви пред вас с моргенщерн в ръка. Веригата звънти тихо при всяка нейна стъпка. Тя спира, вдишва дълбоко и гласът ѝ става студен.

Рем: "Мирише на звяр. Много зверове. Улгарм." Поглежда през рамо към вас двамата. "Стойте близо до Рем. Ако някое дете е ухапано, трябва да го изнесем от гората, преди проклятието да изсмуче маната му."

Някъде дълбоко между дърветата се чува слаб детски плач. И веднага след него – тихо, многогласно ръмжене.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 5 (Ден 5 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Гората с Улгарм – поляна дълбоко отвъд бариерата ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Луната пробива през клоните колкото да видиш поляната. В средата ѝ, в кръг, лежат децата от Арлам. Петра, Мейна, Лука, Кайн, Дайн. Дишат, но са бледи като восък, а по ръцете на някои тъмнеят белези от зъби, които пулсират с черна светлина.

Рем вече е коленичила до Петра и опипва китката ѝ.

Рем: "Проклятието изсмуква маната им. Ако не стигнат до Беатрис-сама преди зазоряване, няма да се събудят."

Субару стои до теб. Само преди пет дни се появихте в една и съща секунда на един пазар, двама напълно непознати. А сега по ръката му се стича кръв от ухапване, което той крие под ръкава, и гласът му едва трепери.

Субару: "Всички са тук. Добре. Добре..." Обръща се към теб и изведнъж става сериозен като никога. "Виж. Знам, че почти не се познаваме. Но трябва да ги изнесем. Ти и Рем носите децата. Аз оставам тук и правя шум."

Рем: Вдига поглед рязко, ноздрите ѝ потрепват. "От теб мирише на Вещица, Субару-кун. Все по-силно." После към теб, студено. "А ти. Ти дойде с него. Защо Рем трябва да ти има доверие?"

Около поляната, в мрака между дърветата, светват очи. Две. Шест. Двайсет. Червени и търпеливи. Тихо ръмжене се надига от всички страни наведнъж.

Субару: Стиска пръчката си и прошепва само на теб. "Моля те. Вземи Петра и бягай. Аз ще се оправя."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 5 (Ден 5 от пристигането) 🕰 Привечер · 📍 Село Арлам – оградата с кристала на бариерата ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Познаваш гората отвъд оградата по-добре от собствената си къща: пътеките към потока, лисичите леговища и мястото, отвъд което никой разумен ловец не стъпва. Там живеят Улгарм. Баща ти ти показа белезите си от тях, когато беше на седем.

Сега стоиш пред кристала на бариерата и не вярваш на очите си. Лагмитът, който би трябвало да свети в синьо, е мътен и напукан като стар лед. Отвъд него в калта има следи от детски обувки. Пет чифта. И между тях – лапички на кученце.

Зад теб селото е в паника. Майката на Мейна плаче на площада, бащата на Петра вика имена в здрача.

По пътя откъм имението тичат двама: синекоса прислужница с моргенщерн, чиято верига звънти при всяка стъпка, и черноморо момче в иконом униформа, бледо като платно.

Субару: Задъхан, докосва напукания кристал. "Знаех си... Знаех си, че ще е тук." Рем: Оглежда следите, после лъка на гърба ти. "Ти си ловец от селото, нали? Познаваш ли тази гора?" Субару: Обръща се към теб с поглед, твърде стар за възрастта му. "Ей. Децата са навътре, при глутницата. Няма време за обяснения. Ще ни водиш ли?"

Някъде дълбоко в гората, далеч отвъд светлините на селото, се надига тихо, многогласно вие.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – чакалнята пред тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Коридорите на кралския замък са толкова високи, че стъпките ви ехтят като в катедрала. Червени килими, знамена със знака на Дракона, рицари в бели брони, които стоят неподвижно като статуи.

Субару крачи напред-назад из чакалнята. Раните от ухапванията на Улгарм още не са заздравели напълно и от време на време той се хваща за ръката, но се прави, че нищо не го боли.

Субару: "Емилия-тан каза да я чакаме тук. „Обещай ми, Субару“, каза. И аз обещах. Но, брат... Не ти ли се струва, че точно днес, в най-важния ден за нея, трябва да сме до нея?"

Рем стои до вратата с ръце, скръстени пред престилката, и гледа Субару с тиха загриженост.

Рем: "Субару-кун, лейди Емилия ще се справи. Моля те, не прави нищо безразсъдно. Раните ти..." Субару: "Знам, знам. Само ще надникна. Ей толкова."

Покрай отворената врата минава млад рицар с безупречна бяла униформа и походка на благородник. Спира, поглежда Субару, после теб, и леко накланя глава с учтива, но хладна усмивка.

Юлиус: "Вие трябва да сте придружителите на лейди Емилия. Позволете да ви напомня, че тронната зала не е място за гости без титла. Приятен ден."

Зад тежките врати на залата прозвучава фанфара. Церемонията започва.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Обед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Ферис ви вкара в залата с котешка усмивка – „Нека и вие видите историята, ня~“ – и ви остави най-отзад, сред редицата рицари в бели брони. Оттук виждаш всичко: Съвета на мъдреците, белобрадия Миклотов и петте кандидатки пред празния трон.

Круш заяви, че кралството трябва да спре да разчита на дракона. Присила се изсмя на всички. Анастасия пресмяташе. Фелт изруга благородниците и отказа да участва. Сега е ред на Емилия.

Тя стои изправена, със сребърна коса и бяло цвете в нея, и говори за равенство. От масата на Съвета един стар благородник я прекъсва.

Благородникът казва: "Полуелф. Със същата коса като Вещицата на завистта. Нима кралството ще се преклони пред сянката на Сатела?"

Из залата пробягва шепот. Някой се изсмива. Пръстите на Емилия се свиват, но тя не отвръща.

До теб Субару първо пребледнява, после почервенява. Дишането му се учестява, юмрукът му стиска ръкава на униформата.

Субару: Шепнешком, без да те поглежда. "Брат... не мога. Не мога да стоя и да гледам това."

Той излиза от редицата. Десетки погледи се обръщат към него. Розвал, застанал до Емилия, вдига вежда с едва сдържано удоволствие. Емилия изтръпва.

Емилия: "Субару?! Нали обеща..."

Субару: Поема дъх и вдига ръка високо. "Моля за малко внимание! Аз съм..."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Кралският замък – тренировъчното поле на Кралската гвардия ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Пясъкът на тренировъчното поле е утъпкан и горещ. По каменните стъпала са насядали рицари от гвардията и си подхвърлят шеги. Само преди час Субару стоеше в тронната зала и обявяваше пред всички, че е рицарят на Емилия. Смехът оттогава не е спрял.

Юлиус Юкулиус застава в средата и подхвърля на Субару дървен меч, после взима втори за себе си. Нито един косъм от пурпурната му коса не е мръднал, а усмивката му е учтива като поклон.

Юлиус: "Не се безпокойте. Това не е двубой, а урок. Ще ви покажа какво значи думата „рицар“, която така лекомислено изрекохте пред Съвета."

Субару: Стиска дървения меч, а превързаната му ръка трепери. "Брат, ако не се върна, кажи на мама, че скритата папка на компютъра е домашна работа. Шегувам се. Почти."

На перилото в края на полето седи Ферис и клати крака, с котешки уши, наострени от любопитство.

Ферис: "Ферис ще закърпи който остане на земята, ня~. Залагам на Юли, разбира се."

До колоната стои Райнхард, червенокос и сериозен, и не откъсва поглед от Субару.

Райнхард: Тихо, към теб. "Ако той не спре сам... понякога най-голямата услуга на приятел е да го спрем ние."

Юлиус: "Започваме, когато сте готов. Можете да използвате и магия, ако владеете такава."

Субару поема дъх и поглежда към теб за последен път, преди да пристъпи напред.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – коридорът пред тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Три седмици. Толкова мина от деня, в който ти и едно непознато японско момче се появихте насред пазара в един и същ миг. Оттогава преживяхте заедно склада на Ром, проклятието на Улгарм и подозренията на Рем. Вече не сте непознати. Може би още не сте и приятели. Но понякога Субару те гледа така, сякаш знае за вас двамата неща, които ти не знаеш.

Сега стоите в мраморния коридор на кралския замък, в иконом униформи на имението на Розвал, сред рицари, които ви гледат като на мухи.

Субару: Шепнешком, с треперещ глас. "Емилия-тан каза да я чакаме тук. Но аз трябва да вляза. Трябва да ѝ покажа, че може да разчита на мен."

Той те поглежда, сякаш търси позволение.

Субару: "Ти какво мислиш? Не ме гледай така. Знам, че звучи глупаво."

Зад вратите на тронната зала се чува гласът на Розвал, после смях на благородници. Наблизо висок рицар с пурпурна коса и цвете на ревера ви наблюдава с хладно, оценяващо изражение.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Ферис ви вкара тук „като гости на лейди Емилия, ня“, преди някой да успее да възрази. Сега стоите до стената сред придружителите, в униформите на имението на Розвал. Празният трон се извисява под знамето на Дракона.

Субару стои плътно до теб. За три седмици свикна да те търси с поглед, когато не знае какво да прави. Ти си единственият друг човек в този свят, който знае какво е денонощен магазин.

Круш Карстен току-що завърши речта си: ще освободи Лугуника от договора с Дракона. След нея напред излиза Присила Бариел с ветрило в ръка.

Присила: "Светът е устроен така, че да ми угажда. Затова короната ще бъде моя. Обяснения не дължа никому."

Анастасия Хошин се усмихва кротко.

Анастасия: "Аз съм алчна, господа. Искам всичко, което може да се притежава. Кралството също."

Ред е на Емилия.

Благородник казва: "Сребърна коса, полуелфка... Вещицата на завистта ни се присмива!"

Миклотов: "Тишина. Лейди Емилия, моля."

Емилия: "Искам кралство, в което всеки получава справедливо отношение. Без значение кой е и как е роден."

Някой в задните редове се изсмива. Субару стиска юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляват, и се навежда към теб.

Субару: Шепнешком. "Чу ли ги? Ако никой не застане до нея... аз ще го направя." Поглежда те. "Не ме спирай. Или... спри ме."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – коридорът пред тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мраморните коридори на кралския замък са пълни с рицари в блестящи доспехи и благородници с надменни лица. Ти стоиш до вратата на тронната зала, облечен в най-чистите си дрехи, и се чувстваш като вълк в кокошарник.

До теб Рикардо, огромният вълчи демихуман, водач на „Железните зъби“, се прозява толкова широко, че двама рицари се отдръпват.

Рикардо: "Скучно е, а? Госпожицата казва да стоим мирно и да изглеждаме страшни. Второто ни се удава по-добре."

Мими, дребното котешко момиче с оранжева опашка, подскача от крак на крак.

Мими: "Мими иска да види как избират кралицата! Защо не може да влезе?"

В залата Анастасия Хошин, твоята работодателка, стои сред кандидатките с кротка усмивка, зад която броят се сделките. До нея рицарят Юлиус държи ръка на меча си.

Изведнъж отвътре се чува шум, смях на благородници и глас на момче с черна коса и иконом униформа, което крещи нещо за това, че щял да стане рицар на Емилия. Рикардо повдига вежди и се ухилва.

Рикардо: "Ха. Това ще е интересно."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Стоиш на крачка зад Присила, вляво от нея, Ал – вдясно. Така е наредила: „Двама слуги, симетрично. Иначе гледката е грозна.“ Червената ѝ рокля е единственото ярко петно в залата.

Круш Карстен току-що завърши речта си. Нарече договора с Божествения дракон верига, която кралството трябва да скъса, и половината зала още не е затворила уста. Зад нея Ферис кима гордо, а старият Вилхелм стои неподвижен като забит в земята меч.

Миклотов: "Благодарим, лейди Круш. Следваща е лейди Присила Бариел."

Присила не пристъпва напред. Само разтваря ветрилото.

Присила: "Ал. Ти първо. Нека видят колко нисък е прагът, преди да го прекрача аз."

Ал: Почесва шлема с единствената си ръка. "Ъъъ, здрасти. Ал. Рицар на принцесата. Нямам титла, нямам лява ръка и нямам представа какво правя тук. Благодаря за вниманието."

Някой от рицарите се изсмива. Присила дори не трепва, но в залата сякаш става по-горещо.

Присила: "Светът е устроен така, че да ми е удобен. Тронът е просто поредното удобство, което ми се полага. Вие сте тук само за да го признаете."

Старейшините мърморят. Един рицар посяга към дръжката на меча си. А Присила, без да се обръща, накланя ветрилото към теб.

Присила: "А сега ти, второто ми острие. Кажи им защо коленичиш пред мен. И гледай да ме посрамиш по-малко от Ал – това вече би било постижение."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Бронята ти е лъсната до огледален блясък. Пет години служиш на херцогството и днес за пръв път стоиш тук – зад лейди Круш, рамо до рамо с двама души, от които половината кралство се бои или им се възхищава.

Вдясно Ферис върти котешко ухо и си тананика. Вляво старият Вилхелм ван Астрея стои с ръце зад гърба и не изпуска от поглед нито един меч в залата.

Ферис: Шепне, почти без да помръдва устни. "Виж ги само, ня. Старците от Съвета се потят, а Круш-сама още не е казала и дума."

Круш пристъпва напред. Дългата ѝ зелена коса пада по мъжкия мундир, а стойката ѝ е на пълководец.

Круш: "Лугуника живее под крилото на Божествения дракон от четиристотин години. Вие наричате това защита. Аз го наричам зависимост. Ако стана крал, ще преразгледам договора с Волканика. Кралството ще стои на собствените си крака."

За миг цари мъртва тишина. После избухва ропот. Присила се изсмива зад ветрилото.

Присила: "Смело. Или глупаво. Иска да зареже дракона, а не смее да зареже дори мъжките дрехи."

Ферис: Опашката му настръхва. "Тая нахалница..." Вилхелм: Тихо и твърдо. "Ферис."

Круш се връща на мястото си с непроменено лице. Минавайки покрай теб, спира за миг.

Круш: "Ти стоеше по-близо до Съвета. Кажи ми честно: кой от тях ме прие и кой вече търси начин да ме спре?"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Преди три седмици крадеше ябълки от сергиите и спеше на тавана над склада на стария Ром. Сега стоиш в тронната зала на Лугуника, в кадифен жакет, който те стяга под мишниците, а благородниците те гледат като плъх на банкетна маса.

Вината е на Райнхард. Онази нощ в склада видя как отличието светна в ръцете на Фелт и оттогава не я пуска. А Фелт заяви, че без „някой нормален от квартала“ няма да стъпи в замъка. Така Мечият светец почука на твоята врата с най-учтивата усмивка на света.

Фелт стои до теб в бяла рокля – като котка, натикана в дантели. Ръцете ѝ са скръстени, червените ѝ очи святкат.

Фелт: Шепне. "Виж ги. Круш с лекцията за дракона, Присила с ветрилото, Анастасия с пресмятането. Всички искат короната. А аз искам да си ида вкъщи." Фелт: "Прозорците са високо, ама ако тоя червенокос идиот се разсее за миг..."

Райнхард: Изправен зад вас, тихо и спокойно. "Лейди Фелт. Ваш ред е."

Миклотов: "Кандидатката Фелт, моля, пристъпете напред."

Цялата зала се обръща към вас. Някой от Съвета подхвърля „от бедняшкия квартал“, сякаш изплюва нещо горчиво. Фелт стиска зъби и те хваща за ръкава.

Фелт: "Ти идваш с мен. Ако ще ги пращам по дяволите, искам свидетел."

За миг ти се струва, че на един от високите прозорци мярва сянка – едра, плешива и много позната.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 21 (Ден 21 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Кралският замък – тронната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

От три часа стоиш неподвижно до една от мраморните колони, с копие в ръка и шлем, под който потта се стича по слепоочията ти. Пред празния трон Съветът на старейшините, воден от белобрадия Миклотов, изслушва кандидатките една по една.

Круш Карстен обеща да освободи кралството от договора с Дракона. Присила Бариел се изсмя на всички. Анастасия Хошин заяви, че иска кралството като стока, а до нея застана Юлиус – твой събрат от гвардията. Сега напред пристъпва сребърнокосата полуелфка Емилия и залата притихва по съвсем друг начин.

Благородник казва: Шепне зад теб, достатъчно високо. "Лицето на Вещицата... И смеят да я доведат пред трона."

Капитан Маркус, широкоплещест и мрачен, стои на крачка от теб и не помръдва, но виждаш как челюстта му се стяга.

Маркус: Тихо, без да обръща глава. "Гледай черния. Онзи с иконом униформата, дето Ферис го вкара. Не ми харесват очите му."

Наистина, до стената, сред придружителите, стои черноко момче с превързана ръка и стиснати юмруци. Всеки път, когато някой промърморва „полуелф“, раменете му потреперват.

Миклотов: "Лейди Емилия, кажете ни кой рицар ще застане до вас."

Момчето прави крачка напред, право върху червения килим, където никой без титла няма право да стъпва. Маркус ти кимва едва забележимо.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 22 (Ден 22 от пристигането) 🕰 Рано сутрин · 📍 Столицата – резиденцията на херцогиня Круш Карстен, вътрешният двор ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Росата още блести по подрязаната трева на двора. Въздухът мирише на мокър камък и стомана.

Вчерашният ден е като лош сън: тронната зала, думите на Субару пред всички кандидатки и рицари, двубоят с Юлиус на тренировъчния плац, кръвта по лицето на Субару. И погледът на Емилия, когато каза, че той трябва да остане тук, при Ферис, за да го лекуват. Без нея.

Сега Субару стои срещу стария мечоносец с дървен меч в ръце. Синините по лицето му още не са избледнели.

Вилхелм: Държи своя дървен меч съвсем спокойно, сякаш е продължение на ръката му. "Отново. Краката ви изостават след ръцете. Мечът не е тояга."

Субару замахва. Вилхелм го спира с едно леко движение и Субару се озовава по задник в тревата.

Субару: Пъшка, но се смее криво. "Още един рунд, дядо Вилхелм... Още един."

Вилхелм се обръща към теб и кимва към втория дървен меч, подпрян на каменната пейка.

Вилхелм: "А вие? Гледате от половин час. Ако искате да защитавате някого, не е достатъчно само да гледате."

От прозореца на втория етаж Ферис се е подпрял с лакти на перваза и маха с ухо.

Ферис: "Внимавайте с лицето му, Вил-джи! Ферис вчера го закърпи с толкова мъка, ня~!"

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 25 (Ден 25 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Столицата – имението на Присила Бариел, приемната зала ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Навън столицата празнува Месечния празник, а тук е тихо като в гробница. Приемната зала е цялата в алено и злато, а в дъното, излегната на кушетка като котка на слънце, Присила Бариел яде грозде и не благоволява да ви погледне.

Субару стои пред нея с наведена глава. Под очите му има черни кръгове, а гласът му е пресипнал, сякаш не е спал от дни.

Субару: "Моля ви. Култът на Вещицата ще нападне земите на Розвал. Хора ще умрат. Трябва ми войска, каквато и да е. Ще платя... някак."

Присила: Откъсва зърно, бавно. "„Някак.“ Шутът, който се изложи пред целия Съвет, идва в дома ми и ми предлага „някак“. Колко забавно."

Тя посочва с ветрилото пода пред кушетката.

Присила: "Светът е устроен така, че да ми угажда. Ако искаш нещо от мен, покажи ми защо си струваш. На колене. По-ниско. Още по-ниско, като куче. Тогава може би ще те изслушам."

До прозореца, подпрян на стената, стои мъж с черен железен шлем и само една ръка. Ал. Той подсвирква.

Ал: "Ей, братле, не ти го препоръчвам. Принцесата има лошия навик да се отегчава точно когато човек вече е на пода."

Субару бавно отпуска едно коляно към килима. Присила вдига поглед за пръв път, но не към него. Към теб.

Присила: "А ти? Слугата на шута. И ти ли ще пълзиш, или имаш поне капка гордост?"

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 27 (Ден 27 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Равнините Флюгел – под Голямото дърво ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Голямото дърво Флюгел се издига над равнината като черна кула, а луната свети между клоните му. Вятърът носи мирис на трева, на земни дракони и на масло за остриета. Под дървото чакат десетки мъже и жени в брони: рицарите на дома Карстен и наемниците от „Железните зъби“ на Анастасия.

Круш Карстен стои пред тях с вдигната глава и тъмнозелената ѝ коса се вее като знаме. До нея старецът Вилхелм бавно прокарва точило по меча си, без да вдига очи.

Вилхелм: "Четиринайсет години чаках тази нощ. Тереза... тази нощ е за теб."

Ферис минава покрай вас и ви намига, докато оправя котешките си уши.

Ферис: "Не се тревожете, ня. Ако ви откъснат ръка, Ферис ще ви я зашие обратно. Е... ако остане нещо за зашиване, ня."

Субару стои до теб и гледа екрана на телефона си. Цифрите светят синкаво в тъмното.

Субару: "Още шест минути, брат. Ще се появи точно тогава. Не ме питай откъде знам." Субару: Обръща се към теб и снижава глас, така че никой друг да не чуе. "Каквото и да стане, не влизай в мъглата. Хората, които тя погълне... светът просто ги забравя. Този път няма да стане така."

Рикардо се смее гръмко някъде отзад, а Мими и Хетаро се боричкат в тревата. Рем стиска дръжката на моргенщерна си. Над равнината бавно се стеле тиха, неестествена мъгла.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 27 (Ден 27 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Равнините Флюгел – в мъглата около Голямото дърво ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Белият кит не реве. Пее. Дълбок, вибриращ звук, от който земята под лапите на земния ти дракон трепери, а зъбите те болят. Огромното бяло тяло плува над равнината като облак с очи, а около него се стели мъглата.

Преди минута лагмитните кристали избухнаха в небето и превърнаха нощта в ден. Круш вдигна меча си и невидимо острие от вятър разсече звяра.

До теб в мъглата препуска земен дракон без ездач. Седлото е празно, юздите се влачат по тревата. Не помниш на кого е.

Ферис: Изравнява се с теб, пребледнял. "Чий е този дракон, ня? Някой... някой беше на него. Беше, нали?"

През мъглата проблясва черен дракон с лъскави люспи. На гърба му е Субару, а зад него Рем стиска моргенщерна си. Почти месец мина, откакто ти и това момче се появихте в един и същ миг на пазара в столицата. Знаеш, че крие нещо. Сега виждаш, че и китът го знае: огромното око следи само него.

Субару: "Насам, рибо! Мен искаш, нали?! Харесва ти как мириша?!" После вика към теб през рева. "Стой далеч от мъглата! Който влезе в нея, изчезва – и никой не помни, че го е имало!"

Вилхелм минава покрай теб като сребърна стрела, с лице, по което не е останало нищо човешко.

Круш: "Ти! Можеш ли да яздиш близо до звяра? Трябва ми някой, който да отвлече окото му, докато Вилхелм стигне до корема!"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 27 (Ден 27 от пристигането) 🕰 Вечер · 📍 Равнините Флюгел – лагерът на дома Карстен ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Лагерът мирише на дим, на земни дракони и на наточена стомана. Около огньовете седят хора, които никой не би сметнал за войска: побелели ветерани с белези, вдовци, синове без бащи. Всички са тук по една причина. Белият кит.

Записал си се преди три дни в една кръчма в столицата, срещу петнайсет златни монети. Поне така каза на вербовчика. Истината е друга: у дома има празна стая с легло, в което никой не спи, и дрехи с чужд размер. Не помниш на кого са. Помниш само мъглата.

Вилхелм ван Астрея минава между огньовете, бавен и изправен, с меча на кръста. Спира до теб.

Вилхелм: "Новият. Не трепериш. Добре. Повечето треперят, докато не видят звяра. Тогава спират да треперят и започват да се молят."

До шатрата на херцогиня Круш, сред сандъците с лагмитни кристали за ослепяване, черноко момче в странна сива дреха държи малка светеща плочка и спори с котешкоухия Ферис.

Субару: "Казвам ви, ще излезе точно в тази минута! Не по-рано, не по-късно!"

Ферис: "Ферис още не разбира откъде го знаеш, ня. Но лейди Круш казва, че не лъжеш, а тя никога не греши."

Вилхелм проследява погледа ти.

Вилхелм: "Онова момче ни доведе тук. Не знам кой е, но знае часа на звяра и това ми стига." Поглежда те изпитателно. "А ти защо си тук? Не заради монетите. Виждам го в очите ти."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 28 (Ден 28 от пристигането) 🕰 Ранен следобед · 📍 Село Арлам – площадът пред кладенеца ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Колоната от драконови каруци спира с тракане на площада. Земните дракони пухтят и тропат с лапи, а търговците наскачват от капрата и започват да отвързват платнищата.

Хората от селото излизат от къщите си объркани. Майки прегръщат децата си, старците шепнат. Някой разпознава Субару и го посочва.

Ти още усещаш умората от нощта на равнините Флюгел: мъглата, ревът на Белия кит, светкавиците от меча на Вилхелм. Китът е мъртъв. Но най-тежкото тепърва предстои.

Субару: Качва се на ръба на кладенеца и вдига ръце. "Слушайте всички! Знам, че звучи безумно, но трябва да напуснете селото веднага! Каруците ще ви отведат в безопасност! Вземете само най-необходимото!"

Петра се провира през тълпата и се хвърля на врата му.

Петра: "Субару! Върна се! А това кой е?" Поглежда към теб с любопитство.

До каруцата си млад търговец със сива коса нервно брои чувалите си.

Ото: "Казах ви, че ще помогна срещу заплащане, но никой не спомена, че ще возя цяло село! Плюс това някой ще ми обясни ли защо всички носят оръжия?"

Ти поглеждаш към гората на хоризонта. Субару ти каза само няколко неща, задъхано и без обяснение: пещера, безумец със смях като на счупен звънец и „пръсти“, които могат да вселят тялото на всеки от вас. Откъде ги знае, не пожела да каже.

Юлиус минава покрай теб и прошепва, без да сваля поглед от гората:

Юлиус: "Духовете ми са неспокойни. Ако забележиш нещо странно у някого от нас, дори у теб самия, кажи веднага."

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 28 (Ден 28 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Горският път от Арлам – колоната от драконови каруци ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Колоната пълзи по горския път: дванайсет драконови каруци, натъпкани с хора, бохчи, кокошки в кафези. Земните дракони пръхтят нервно, а дърветата от двете страни са толкова гъсти, че слънцето едва пробива.

Седиш на капрата до Ото Сувен. Младият търговец държи юздите така, сякаш се кани да ги продаде.

Ото: "Цялата ми стока! Масло, гърнета... изхвърлено на площада, за да има място за баби! Някой ще ми плати ли за това?"

През платнището надничат три деца от селото. Едно от тях мълчаливо ти подава смачкано цвете.

Преди тръгване Субару те хвана за ръкава. Откакто се появихте заедно на пазара в столицата, не си го виждал толкова изтощен: очите му бяха червени, а гласът дрезгав, сякаш не е спал от седмица.

Субару: "Знам, че още не сме кой знае какви приятели. Но те моля. Гледай каруцата с кафявото платнище. Ако кочияшът ѝ спре или слезе... викай. Не питай защо."

Сега кафявото платнище е три каруци пред вас. Кочияшът нито веднъж не се е обърнал. Колелата му затъват в калта по-дълбоко от всички останали, сякаш вози камъни.

Юлиус язди покрай колоната. Около него проблясват шест малки цветни светлинки – духовете му.

Юлиус: "Нещо в гората ни следи. Духовете ми са неспокойни."

В този миг кафявата каруца забавя ход и бавно отбива към края на пътя.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 28 (Ден 28 от пристигането) 🕰 Зазоряване · 📍 Гората край Арлам – пещерата на Култа ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

В пещерата мирише на влажен камък, на восък и на страх, който никой не признава. Десетки фигури в черни роби с качулки стоят на колене. Никой не шепне, никой не кашля. Всеки държи черна книга – евангелието, което пише на вярващия пътя му.

Твоето мълчи от три дни. Страниците са празни, колкото и пъти да ги прелистиш.

Пред олтара от натрупани камъни слаб мъж със зелена коса се извива назад, толкова назад, че гръбнакът му изпуква. После рязко се изправя и разперва ръце.

Петелгюс: "Днес! Днес е денят на Изпитанието! Сребърнокосата полуелфка... дали е достойна за Вещицата? Нашата любов ще я изпита! А който се колебае... аах... е мързелив! Мозъкът ми... тре-пе-риии!"

Коленичилото до теб момче, на не повече от петнайсет, повтаря думите с празен поглед. Миналата година още продаваше ябълки на пазара в родното ти градче. Ти го доведе тук. Обеща му, че Вещицата обича всички.

През входа на пещерата се вижда далечният дим от комините на Арлам. Някъде там лае куче, скърца кладенец. Хората в селото още не знаят нищо.

Изведнъж Петелгюс замлъква. Бавно обръща глава и широко отворените му очи се спират право на теб.

Петелгюс: "Ти. Ти, мой Пръст... Защо евангелието ти е затворено? Покажи ми го. Покажи ми какво ти е казала Тя!"

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 29 (Ден 29 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Горският път към Светилището – драконовата каруца на Ото ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Колелата на драконовата каруца трополят по корените на стария горски път. Отпред Ото Сувен държи юздите на земния дракон и бъбри без спиране за цените на маслото, за лошите пътища и за това колко неблагодарно е да си търговец в тези времена.

Емилия седи срещу теб с ръце в скута. Погледът ѝ е разсеян, а пръстите ѝ нервно мачкат края на наметалото.

Субару седи до теб. Почти нищо не е казал от сутринта. Не знаеш защо. От два дни повтаря едно име, което не ти говори нищо – „Рем“. Говори за момиче със синя коса, което уж е било с вас през цялото време. А в имението наистина спи непозната синекоса девойка, за която никой не може да каже коя е.

Емилия: "Субару... Пак мърмореше насън. Едно име. „Рем“... Коя е Рем?"

Субару стиска юмруци. Не отговаря веднага. Поглежда към теб, сякаш търси потвърждение, че не е полудял.

Ото: "Рем? Не познавам никаква Рем. Да не е някоя търговка? Ако е търговка, мога да..." Субару: "Не е търговка, Ото."

Каруцата завива и дърветата пред вас оредяват. Във въздуха се усеща лек натиск, като преди буря: бариерата на Светилището. На един клон над пътя, полускрит в листата, нещо златисто проблясва. Две жълти, звериноподобни очи ви наблюдават.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 29 (Ден 29 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Горският път към Светилището ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Драконовата каруца подскача по горския път. Ото държи юздите и мърмори нещо за цената на фуража. Емилия гледа през прозореца, замислена, с ръка върху кристала, в който спи Пък.

А ти мислиш за непознатото синекосо момиче, което спи в имението и за което никой не знае коя е. Никой – освен Субару, който твърди, че тя е Рем, че е била с вас през цялото време и че всички сте я забравили. Включително ти.

Субару седи срещу теб, с лакти на коленете, и гледа пода. Когато Емилия поглежда навън, той се навежда към теб и прошепва:

Субару: "Тя попита пак. Кой е Рем. Казах ѝ, че е човек, когото обичам." Смее се кратко, без радост. "Странно, нали? Преди месец не знаех, че ти съществуваш. А сега си единственият, който поне ме слуша, когато говоря за нея."

Ото се обръща от капрата.

Ото: "Ей, двамата отзад! Каквото и да си шепнете, по-добре е да не е план как да не ми платите!"

Пред тях гората се разтваря и се показват стари къщи и сива каменна гробница, обрасла с бръшлян.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 29 (Ден 29 от пристигането) 🕰 Привечер · 📍 Светилището – площадът пред гробницата ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

В Светилището нищо не се променя. Същите стари къщи, същата гора, същата невидима бариера, която не те пуска да излезеш, колкото и да вървиш. Роден си тук, с кръв, смесена от различни раси, и никога не си виждал външния свят.

Днес обаче на площада е шумно. Жителите се събират и шепнат. По горския път към селото идва драконова каруца, а с нея – непознати.

Начело върви сребърнокоса полуелфка с виолетови очи. Старите жители я гледат с надежда и страх едновременно. До нея сивокос търговец нервно държи юздите, а черноморо момче с иконом униформа се оглежда с напрегнато, уморено лице, сякаш носи на гърба си повече, отколкото показва.

От покрива на една къща скача рус младеж с острия зъб, стърчащ над устната, и се приземява пред тях.

Гарфиел: "Хех. Значи това е полуелфката, дето ще мине Изпитанието? Изглеждаш слабичка. А ти, черноглавия, миришеш на Вещица."

Рюзу Билма, старейшината, те побутва леко с бастуна си.

Рюзу: "Иди и им покажи къде да отседнат, дете. Те са наши гости."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 30 (Ден 30 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Светилището – входът на гробницата на Ехидна ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Луната виси ниско над поляната. Гробницата се издига пред вас като черна кутия от камък, обрасла с бръшлян. Входът ѝ зее като уста.

Около вас стоят жителите на Светилището: полуелфи и деца на смесени раси, които никога не са излизали оттук. Всички гледат към Емилия.

Тя пристъпва към входа. Ръцете ѝ треперят, но гласът ѝ е твърд.

Емилия: "Аз ще мина Изпитанието. Ако го мина, бариерата ще падне и всички ще бъдат свободни. Обещавам."

Пред входа стои Гарфиел със скръстени ръце и белезникав зъб, стърчащ над устната.

Гарфиел: "Хех. Още една, която мисли, че ще мине. Гробницата не прощава, полуелфке. Вътре виждаш миналото си. А миналото хапе по-силно от мен."

Старицата Рюзу Билма стои малко встрани, подпряна на бастуна си.

Рюзу: "Внимавайте, деца. Гробницата допуска само тези, които са избрани. Останалите... тя просто ги изхвърля."

Емилия изчезва в мрака. Минава минута. После още една. Субару стиска юмруци до теб.

Субару: Шепнешком. "Брат... не ми харесва. Нещо ме тегли вътре. Сякаш някой ме вика по име."

От гробницата се чува тих, задавен плач. Гласът на Емилия.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 1 · месец Тамуз · ден 30 (Ден 30 от пристигането) 🕰 След полунощ · 📍 Светилището – вътре в гробницата на Ехидна ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Каменният коридор е студен и тесен. Лагмитният кристал в ръката ти хвърля бледа синкава светлина. В дъното се отваря малка зала с плочи по стените.

На прага ѝ, наполовина в коридора, лежи Емилия, свита като дете, със засъхнали сълзи по бузите. А вътре, в самата зала, по гръб, лежи Субару. Очите му са затворени, устните му мърдат.

Субару: Едва чуто, насън. "...Татко... мамо... извинявайте..."

На крачка от прага главата ти сякаш попада в менгеме. Тъп, безмилостен натиск те избутва назад. Гробницата не те иска. Каквото и да вижда Субару сега, там, където е отишъл, ти не можеш да го последваш. Месец мина, откакто се появихте в една и съща секунда на един и същ пазар, а той все още ходи на места, където ти нямаш вход.

На входа на гробницата Гарфиел се е облегнал на каменната рамка и ръмжи. Не влиза.

Гарфиел: "Хех. И теб те изплю, а? Добре дошъл в клуба. Тая каменна кутия мрази всички освен избраните."

По стълбите се чуват леки стъпки. Рам влиза с фенер в ръка, спокойна както винаги, но погледът ѝ се плъзга по Емилия и Субару и за миг се стяга.

Рам: "Лейди Емилия трябва да излезе на въздух, преди да се е простудила на камъка. Барусу може да поспи още, щом толкова му харесва." Поглежда те. "Ти. Хвани я под мишниците. И не стой на прага като изгубено куче."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Арбе · ден 2 (Ден 32 от пристигането) 🕰 След полунощ · 📍 Имението на Розвал – стаята на спящото момиче ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Звук на счупено стъкло. Някъде в източното крило. После още един. И още един, все по-близо.

Столът до леглото на синекосото момиче, което Субару нарича Рем, е станал твое място през последните нощи. Тя спи както винаги – дишането ѝ е тихо и равно, лицето ѝ е спокойно, сякаш нищо на света не може да я събуди. Субару замина за Светилището преди два дни и последното, което ти каза, беше: „Пази я. Моля те.“

Вратата се отваря рязко. Петра, по нощница, с разрошени коси и сълзи в очите, се хвърля към теб.

Петра: "Нещо има в коридора! Големи... с крила... гледаха ме през прозореца!"

След нея влиза Фредерика. Ръкавът на униформата ѝ е разкъсан, по ръката ѝ тече кръв, а ноктите ѝ са се удължили като на звяр.

Фредерика: "Тихо, Петра. Чуйте ме внимателно. В къщата има жена в черно наметало с извит нож. И едно момиче, което говори на чудовищата като на кученца. Аз ще ги задържа. Вие вземете Рем и намерете вратата на лейди Беатрис. Която и да е врата. Ако тя пожелае, ще ви пусне."

От дъното на коридора долита спокоен, почти нежен женски глас, който се приближава с тихо потракване на токчета.

Елза: "Колко хубава къща. Толкова много врати... и зад всяка – по едно топло коремче. Коя ли да отворя първа?"

Под прага се процежда сянка. Рем спи. Петра стиска ръката ти до болка.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 1 · месец Арбе · ден 3 (Ден 33 от пристигането) 🕰 Привечер · 📍 Имението на Розвал – кухнята ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Минаха три дни, откакто Субару и Емилия заминаха за Светилището. Ти остана в имението, защото Субару те помоли да пазиш спящото синекосо момиче на втория етаж – „Рем“, както я нарича той. Никой друг не помни коя е, нито ти. Но той те помоли така, сякаш от това зависи животът му.

В кухнята мирише на супа и подправки. Петра, в униформа на камериерка, която ѝ е малко голяма, бърка в тенджерата на пръсти, за да стигне ръба.

Петра: "Ти също мислиш, че Субару ще се върне скоро, нали? Обеща ми, че ще ме заведе на празника на двайсет и пето."

Висока жена със златиста коса и камериерска униформа влиза с поднос в ръце. Усмихва се и острите ѝ зъби проблясват.

Фредерика: "Петра, не досаждай на госта. А вие, ако обичате, отнесете хляба на лейди Беатрис. Ако изобщо успеете да намерите вратата на библиотеката."

Хвърляш поглед към прозореца. Над гората слънцето залязва в кървавочервено, а ято гарвани излита от дърветата без нито едно грачене. Тишината е странна, тежка.

Фредерика изведнъж замръзва с подноса в ръце. Ноздрите ѝ потрепват.

Фредерика: "...Мирис на кръв. И на нещо друго. Петра, иди при лейди Беатрис. Веднага."

Откъм главната порта на имението бавно, спокойно, сякаш някой идва на гости за чай, се разнасят три почуквания.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 1 · месец Арбе · ден 3 (Ден 33 от пристигането) 🕰 Вечер · 📍 Имението на Розвал – задната врата на прислугата ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Служиш в имението на маркграф Розвал от година и знаеш всяко скърцане на дъските му. Но тези дни къщата е твърде тиха. Господарят и лейди Емилия заминаха нанякъде, а с тях и чернокосото момче, за което шушукат селяните. Остана само ти, Фредерика, малката Петра и спящото синекосо момиче на втория етаж, за което никой не помни кога е дошло.

Фредерика ти поръча да запалиш лагмитните кристали в източното крило и да занесеш вечерята на лейди Беатрис, ако вратата на библиотеката изобщо благоволи да се появи. Не се появи. Подносът още е в ръцете ти.

Тогава някой чука на задната врата. Тихо, три пъти.

Резето поддава и вратата се открехва. На прага стои момиче на около десет години, с тъмносиня коса на две плитки и рокличка, изцапана с кал. Усмихва се сладко.

Мейли: "Добър вечер. Изгубих се в гората. Много е тъмно там, знаеш ли? Може ли да вляза? Само за малко."

Зад нея, между дърветата в края на градината, нещо проблясва. Две жълти точки. После още две. И още. Не мигат.

Петра изтичва по коридора зад теб с метла в ръка.

Петра: "Кой е? Ох, горкичката! Пусни я, ще измръзне!"

Момичето накланя глава и поглежда към стълбището за втория етаж.

Мейли: "Каква голяма къща. Тук ли живее едно спящо момиче? Сестричката ми много иска да я види."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Тамуз · ден 6 (Ден 366 от пристигането) 🕰 Сутрин · 📍 Новото имение на Розвал – трапезарията ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мирише на пресен хляб и чай. През високите прозорци на новото имение влиза меко слънце, а на масата е подредена закуска за много повече хора, отколкото преди година.

Една година. Точно една година, откакто стояхте пред сергията на Кадомон с найлонови торбички в ръце.

Субару: Вдига чашата си с чай като за наздравица. "Дами и господа! Днес е юбилей! Една година, откакто аз и брат ми бяхме хвърлени в този свят без чийт кодове, без статистики и без никакво обяснение!"

Беатрис: Седи до него и маха с крачета под масата. "Не викай на масата, ако обичаш. Бети се опитва да яде, нали?"

Петра влиза с поднос, вече в униформа на камериерка, и поставя кана пред теб с гордост.

Петра: "Аз я направих сама! Фредерика каза, че вече правя по-хубав чай от нея!"

Гарфиел се е нахвърлил върху хляба, а Ото преглежда купчина документи между хапките.

Ото: "Ако някой се чуди, имението има бюджет и той не е безкраен. Говоря на теб, Гарфиел."

Емилия се усмихва към теб и Субару, топло и малко срамежливо.

Емилия: "Радвам се, че сте тук. И двамата. Наистина."

Вратата се отваря и Фредерика влиза с запечатано писмо.

Фредерика: "Писмо за лейди Емилия. С печата на Анастасия Хошин. Покана за Приестела."

Субару и ти се поглеждате. Знаете, че мирните дни никога не траят дълго.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Тамуз · ден 20 (Ден 380 от пристигането) 🕰 Утро · 📍 Село Арлам – кладенецът на площада ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Последното, което помниш, е как пресичаш улицата на път за работа. После – гора, мокра трева и непознато небе. Вървиш няколко часа, докато не излизаш на селски път, а после в малко село с дървени къщи.

Хората тук говорят на език, който по някакъв начин разбираш, но буквите по табелите са непознати драскулки. Жена с кошница те оглежда с любопитство и съжаление.

Жената казва: "Изгубен ли си, момче? Дрехите ти са странни. Също като на рицаря на лейди Емилия, когато дойде за първи път."

До кладенеца тичат деца. Едно момиче с кафява коса и камериерска униформа спира и те поглежда с големи очи.

Петра: "Странни дрехи... Като на Субару! Ти също ли си от „Япония“?"

Тя произнася думата грешно, но я произнася. Сърцето ти подскача.

Петра: "Субару е в новото имение! Той е рицар на лейди Емилия! Ела, ще те заведа. Той ще се зарадва, сигурна съм!"

По пътя към селото се чува трополене на земен дракон. Сивокос млад мъж с търговска шапка дърпа юздите и се взира в теб с подозрение.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 8 (Ден 398 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – Големият канал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Мина почти година от Светилището. Година, в която Субару стана рицар на Емилия, Беатрис не се отлепя от ръката му, а ти свикна с този свят повече, отколкото изобщо можеше да предположиш.

Приестела, градът на водата, се простира пред вас като сребърна мрежа от канали. Вместо улици има вода, а вместо каруци – дълги лодки, теглени от водни дракони, които пръхтят и пръскат пяна. Над покривите се издигат четири високи кули, а между тях кръжат чайки.

Беатрис стои в лодката до Субару и го държи за ръкава, сякаш се бои, че водата ще го отнесе.

Беатрис: "Тази вода е прекалено много, предполагам. Бети не обича да се люлее." Субару: "Спокойно, Беако. Ако паднеш, ще те извадя. Е, след като се посмея малко."

Гарфиел стои на носа на лодката с ръце на кръста и показва острите си зъби на всеки минувач, който го погледне.

Гарфиел: "Ха! Тоя град мирише на риба и на неприятности! А аз ще ги подуша първи!"

Ото въздиша, докато брои монети в кесията си.

Ото: "Моля ви, никакви неприятности. Тук сме по покана на лейди Анастасия. Като гости. Като цивилизовани хора."

Емилия се навежда над борда и с възторг гледа водата, а светлината играе по сребристата ѝ коса. Откъм близкия площад долита песен: звънък, весел глас, придружен от лютня. Около певицата се е събрала цяла тълпа.

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 8 (Ден 398 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – мостът над големия канал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Водата в каналите на Приестела блести на слънцето. Гондоли, теглени от водни дракони, се плъзгат под каменните мостове, а от площада се носи музика – някъде пее певица.

Субару се обляга на парапета до теб и гледа водата. Беатрис се е вкопчила в ръкава му и мрънка, че е гладна. Емилия и Гарфиел са се загубили някъде из сергиите, а Ото пресмята колко ще струва всичко това.

Субару: "Знаеш ли какъв ден е днес?" Поглежда към теб с крива усмивка. "Мина година. Повече от година. От онзи следобед пред сергията на Кадомон. Двама напълно непознати, хвърлени в друг свят в една и съща секунда."

Мълчи за миг.

Субару: "Понякога си мисля – ако беше дошъл само аз... не знам дали щях да издържа. Затова... благодаря. Че си тук, брат."

Беатрис: "Ако сте приключили с лигавите приказки, Бети иска сладолед, нали?"

Някъде над града, от кулата на часовника, прозвучава звън. Субару настръхва за миг и поглежда нагоре, сякаш нещо му напомня за опасност.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 8 (Ден 398 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – Големият канал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Водата в Големия канал е спокойна и зелена като стъкло. Твоят воден дракон, стар и търпелив звяр на име Пулуп, тегли гондолата под поредния каменен мост, а ти подпираш веслото и поздравяваш колегите, които минават в обратна посока.

Днес пътниците ти са странни. Черноморо момче в официални дрехи на рицар, с остър поглед и прекалено шумен глас. На ръката му виси дребно момиче с руси букли и рокля като от кукла. До тях сребърнокоса девойка с качулка оглежда всичко с детско възхищение.

Субару: "Значи това е Венеция на този свят! Гондоли, дракони, мостове! Емилия-тан, виж – истински воден дракон!" Беатрис: "Не викай, ако обичаш. Бети е тук, не е нужно да се правиш на дете, нали?" Емилия: "Ти сигурно караш гондола от много години. Колко е красив твоят град."

Откъм площада се носи песен – Лилиана, Дивата певица, пак е събрала тълпа. Субару изведнъж замлъква и поглежда нагоре към високите кули на шлюзовете, като човек, който вижда нещо, което другите не виждат.

Субару: Тихо. "Тези кули... ако някой ги превземе, какво става с града?"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 8 (Ден 398 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – терасата на най-скъпия хан над Големия канал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Слугуваш на Присила Бариел от зимата и си научил три правила: не я карай да чака, не я прекъсвай и никога не казвай „невъзможно“.

Сега тя седи на терасата над Големия канал под алено слънчобранче, с ветрило в ръка, и гледа водните дракони долу с досада.

Присила: "Скучно. Град на водата, викат му. Вода има и в коритото на конете. Къде е певицата?"

Шулт, малкото розовокосо момче иконом с прекалено голям фрак, се покланя толкова ниско, че едва не се преобръща.

Шулт: "Господарке Присила, пратих бележка до компанията на господин Киритака! Казаха, че Дивата певица пее днес на площада!"

На парапета е седнал Ал – черният железен шлем, празният ляв ръкав, мечът, подпрян небрежно на коляното.

Ал: "Принцесо, ако певицата не дойде при теб, може ти да идеш при нея. Знам, знам, светът се върти около теб. Но понякога трябва да му помогнеш с крак."

Присила: Затваря ветрилото с щракване. "Ал. Още една дума и ще помогна на теб с крак. Към канала."

Тя се обръща към теб.

Присила: "Ти. Иди на площада и ми доведи певицата. А ако видиш онзи шут, рицаря на полуелфката, за когото целият град клюкарства, доведи и него. Искам да видя дали още е толкова забавен."

Ал: Тихо, само към теб. "И гледай да се върнеш преди мрак. Тоя град мирише на неприятности."

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 8 (Ден 398 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – площадът край Големия канал ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Свириш по площадите на Приестела, откакто се помниш. Познаваш всеки мост и всяко ехо. И познаваш Лилиана – от времето, когато беше просто шумно момиче с лютня, което пееше по кейовете и падаше в канала поне веднъж седмично.

Сега тя е Дивата певица. Днес на площада има стотици хора, а когато Лилиана запява „Баладата за Мечия демон“ – песента за стария мечоносец и неговата любима, – тълпата затаява дъх. Ти я съпровождаш, както винаги.

Песента свършва. Ръкопляскания. Лилиана се покланя, настъпва края на роклята си и се просва по лице на паважа.

Лилиана: "Нищо ми няма! Това беше... художествено падане! Част от представлението!"

От тълпата към вас тръгва странна група: сребърнокоса девойка с качулка, черноко момче, на чиято ръка виси малко русо момиче с рокля като на кукла, и русо момче с белег на челото и остри зъби.

Емилия: "Беше толкова красиво! Онази песен... за Вилхелм-сан ли е, дядото на Райнхард?"

Субару: "Тя пее за дядо Вилхелм? Значи е звезда! Ей, а ти, музиканте, вие двамата заедно ли свирите?"

Лилиана скача на крака, хваща те под ръка и те дръпва напред с грейнало лице.

Лилиана: "Това е най-старият ми приятел! Без него нямаше да има Дивата певица! Е... щеше да има, но щеше да е по-тиха!"

Откъм моста тича висок мъж в скъпи дрехи – Киритака Мюз, покровителят на Лилиана, и вика името ѝ.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 9 (Ден 399 от пристигането) 🕰 Обед · 📍 Приестела – площадът под една от контролните кули ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Всичко започва с тишина. Обедната камбана не бие. Вместо нея над целия град, от всеки магически високоговорител по стените, се разнася женски глас, топъл и нежен като на майка, която приспива дете.

Сириус: "Скъпи граждани на Приестела... Аз съм Сириус Романе-Конти, архиепископът на Гнева. Не се страхувайте. Нека всички заедно споделим едно и също чувство..."

И тогава те удря. Страх, който не е твой. Чужд, лепкав, огромен. Хората около теб на площада изпищяват в един глас, падат на колене, прегръщат се, плачат. Усещаш как и твоето сърце бие в ритъма на хиляди други.

Субару те сграбчва за рамото. Лицето му е бяло като платно, но очите му са ясни.

Субару: "Брат! Дръж се! Това не е твоят страх, чуваш ли? Това е тя! Властта ѝ!"

Беатрис се притиска към него, а Гарфиел изръмжава и оголва зъби към кулата, на чийто връх се вее черно знаме. От другия край на площада, през облак дим, се чува див, хищен смях.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 9 (Ден 399 от пристигането) 🕰 Нощ · 📍 Приестела – голямата зала на кметството ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Залата е пълна с ранени, изтощени хора. Свещите хвърлят нервни сенки по стените. Навън водата в каналите е неестествено тиха, а гласът на Сириус още отеква в главата ти, сякаш всеки страх в града е станал твой.

Емилия я няма. Регулус я отведе като своя „годеница“ номер седемдесет и девет.

На дългата маса е разпъната карта на града с четири кули, отбелязани с червено.

Анастасия: Седи с шал около врата и говори спокойно, но очите ѝ са остри. "И така. Четири контролни кули, четири групи архиепископи. Ако не ги вземем до утре, градът ще бъде наводнен. Сметката е проста, нали?"

Гарфиел удря с юмрук по масата.

Гарфиел: "Тогава какво чакаме?! Ще ги смачкам до един!"

Юлиус стои прав до прозореца с ръка на дръжката на меча си.

Юлиус: "Безразсъдството няма да ни помогне, Гарфиел. Трябва ни план. Субару?"

Всички поглеждат към Субару. Той е бледен и мълчи. Виждал си го такъв и преди – в нощите, когато знаеше неща, които никой не би трябвало да знае. Сякаш вече е видял тази нощ. Сякаш знае какво ще стане, ако сгрешите.

Беатрис: Хваща ръкава му. "Субару. Не мисли сам. Бети е тук. И {{user}} е тук, нали?"

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 9 (Ден 399 от пристигането) 🕰 Предобед · 📍 Приестела – гондола в един от каналите ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Гондолата се плъзга по канала, теглена от воден дракон с лъскава синя кожа. Беатрис седи между теб и Субару и си тананика. Гондолиерът си подсвирква на кърмата. Обикновен ден.

И тогава водата спира.

Не забавя ход – спира. Каналът става гладък като стъкло. Водният дракон изскимтява и се притиска към стената. Над покривите, откъм една от четирите контролни кули, се издига стълб черен дим, а на върха ѝ се развява черно знаме.

Гондолиер казва: "Шлюзовете... някой затвори шлюзовете. Това е невъзможно. Никой не може..."

Субару е замръзнал. Не изглежда изненадан. Изглежда като човек, който е чул гръмотевицата, преди да види мълнията. Познаваш този поглед. Преди година ти и той се появихте в една и съща секунда на пазара в столицата като непознати. Сега знаеш, че когато пребледнее така, трябва да слушаш.

Субару: "Брат. Чуй ме. След малко ще стане много страшно. Ако почувстваш страх, който не е твой... не му вярвай." Стиска ръката на Беатрис. "Емилия-тан е в другия край на града. Трябва да стигна до нея."

Беатрис: "Субару, от онази кула мирише на Вещицата. Много силно, предполагам."

По брега хората са спрели и сочат нагоре. Някъде плаче момиченце, изгубило майка си в тълпата.

Гондолиер казва: "Ще ви оставя на кея, по-нататък не карам. А вие да не сте луди да вървите към кулите?!"

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Арбе · ден 9 (Ден 399 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Приестела – каменното убежище под стария мост ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Убежищата на Приестела са строени преди векове, за времена на наводнение. Никой не си е представял, че ще се крият в тях от хора. В тесния каменен трезор под стария мост сте над петдесет души: рибари, перачки, деца, търговец, който не пуска кесията си. Въздухът е горещ и тежък. Над главите ви, през дебелия камък, тътне вода.

Живял си в Приестела цял живот. Никога не си чувал каналите да звучат така.

Гласът от високоговорителите се просмуква дори тук, нежен като приспивна песен.

Сириус: "Не плачете, мили мои... Нека всички чувстваме заедно... едно сърце, един страх..."

И страхът идва. Не като мисъл, а като вълна. Жената до теб изпищява и в същия миг пищят всички. Писъкът напира и в твоето гърло, сякаш не е твой. Малко момче се вкопчва в крака ти. Сърцето му бие в същия ритъм като твоето.

Едър докер скача и се хвърля към желязната врата.

Докер казва: "Не мога! Не мога да стоя тук! Пуснете ме навън!"

Перачка казва: "Ако отвориш, ще влязат! Спрете го!"

Ръката му вече е на резето. И точно тогава, през пукнатините в камъка, едва-едва, долита друг звук. Звън на струна. После женски глас, задъхан и съвсем жив.

Лилиана: "Ей, Приестела! Чувате ли ме?! Дивата певица ви моли за една минута! Само една! Изтрийте си сълзите и слушайте!"

Докерът застива с ръка на резето. Момчето вдига очи към теб.

🟥 Още не познаваш никого

📅 Година 2 · месец Елул · ден 1 (Ден 421 от пристигането) 🕰 Вечер · 📍 Мирула – кръчмата на водачите ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Пясъкът се промъква навсякъде – в обувките, в бирата, в гънките на дрехите. Мирула е последният град преди пясъците на Аугрия и всички тук живеят от едно: да водят глупаци към пустинята и, ако имат късмет, да ги върнат живи.

Ти седиш на обичайната си маса в ъгъла, когато вратата се отваря и вътре влиза група, която не прилича на никого тук. Момиче с лилава коса и бял кожен шал около врата. Черноморо момче с рицарски дрехи. Сребърнокоса девойка, елегантен рицар с пурпурна коса и розовокоса камериерка с пренебрежителен поглед.

Анастасия: Сяда срещу теб, без да пита. "Казаха ми, че ти си водачът, който се е връщал от пясъците най-много пъти. Искаме да стигнем до Кулата Плеяди. Колко ще ни струва?"

В кръчмата настъпва тишина. Някой изпуска халба. Старият водач на съседната маса се изсмива дрезгаво.

Старият водач казва: "До кулата? Там никой не стига. А който стигне, го убива звездата от небето."

Черноморото момче не се смее. Гледа те право в очите.

Субару: "Не искаме да ни водиш до кулата. Искаме само да ни помогнеш да преживеем пясъците. Останалото е наша работа."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Елул · ден 2 (Ден 422 от пристигането) 🕰 Пладне · 📍 Пясъците на Аугрия – драконовата каруца ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Пясък. Само пясък, докъдето поглед стига, и мътно жълто небе, от което слънцето пече като ковашка пещ. Вятърът вдига вихрушки, които съскат по брезента на каруцата, а във въздуха има нещо гнило и тежко – миазма, от която главата ти пулсира.

Патраш тегли каруцата с наведена глава, а черните ѝ люспи блестят като обсидиан. Субару седи на капрата с Беатрис до себе си и говори успокоително на земния дракон, но гласът му е дрезгав от жажда.

Вътре в каруцата Рам седи изправена, сякаш е в салона на имението, а не насред пустиня. До нея, завита с одеяло, спи Рем.

Рам: "Барусу. Ако пак ни изгубиш, лично ще те заровя тук. Пясъкът е удобен за гробове." Субару: "Не сме изгубени! Просто картата е по-оптимистична от реалността."

Юлиус гледа през процепа на брезента и мълчи. Откакто Лакомията изяде името му, никой в света не го помни... никой освен Субару и теб. Анастасия, увита в лисичия си шал, тихо разговаря сама със себе си – или по-скоро с духа в шала.

Ерида: "Пясъчните вихрушки се движат срещу вятъра. Това не е естествено."

Емилия се опитва да охлади въздуха с малко ледена магия и ти подава манерка. Мейли, момиче с тъмносиня коса, седи с кръстосани крака на пода и си тананика, докато навън покрай каруцата пълзи гигантски скорпион, послушен като кученце.

Мейли: "Батко, мабийстите тук са доста нервни, знаеш ли? Нещо ги плаши."

Там, на хоризонта, през завесата от прах се очертава нещо невъзможно високо: тънка бяла кула, която пронизва небето.

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Елул · ден 5 (Ден 425 от пристигането) 🕰 Привечер · 📍 Подножието на Кулата Плеяди ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

След дни в пясъците, дни на жажда, вихрушки и нощи без сън, Кулата на звездите Плеяди най-сетне стои пред вас. Отблизо е още по-невъзможна: гладък бял камък, който се издига толкова високо, че върхът му се губи в облаците. Наоколо пясъкът е странно тих.

Изведнъж отгоре се чува писък. Не уплашен. Радостен.

Шаула: "Учителюууу!"

Нещо – някой – прелита през въздуха от прозорец високо на кулата, приземява се с трясък в пясъка на няколко метра от вас и вдига облак прах. Когато прахът се слегне, пред вас стои висока девойка с дълга черна коса, вързана на опашка, и с толкова широка усмивка, че почти ти става неудобно.

Без да обръща внимание на никого другиго, тя се хвърля към Субару и го прегръща толкова силно, че костите му изпукват.

Шаула: "Учителю, най-сетне се върна! Четиристотин години те чаках, разбираш ли! Четиристотин!" Субару: "Ч-чакай! Кой... какъв учител?! Брат, помогни!"

Рам повдига вежда. Емилия примигва объркано. Беатрис почервенява от яд и дърпа Шаула за опашката.

Беатрис: "Пусни го веднага! Той е договорникът на Бети, предполагам!"

Шаула най-накрая те забелязва. Наклонява глава и те оглежда от глава до пети с любопитство.

Шаула: "Хм? А ти пък кой си? Учителят никога не е водил някой като теб."

🟨 Познаваш Субару, защото се появихте в един и същ миг

📅 Година 2 · месец Елул · ден 5 (Ден 425 от пристигането) 🕰 Следобед · 📍 Пясъците на Аугрия – последната дюна пред Кулата Плеяди ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Първият лъч идва без звук. Бял, тънък като игла, пада от небето и пясъкът на двайсет крачки от каруцата избухва в стъклен фонтан. Вторият пада по-близо.

Рам: "Някой стреля от кулата. И не пропуска нарочно."

Патраш скача встрани, без да чака команда, и каруцата подскача така, че спящата Рем едва не пада от постелята.

Субару е на капрата, впил пръсти в юздите. Повече от година мина, откакто ти и той се появихте в една и съща секунда на пазара в столицата. Виждал си го да бяга от какво ли не. Но никога право към нещо, което стреля по него от облаците.

Субару: "Емилия-тан, стена! Беатрис, щит! Карай направо, Патраш! По-близо до кулата сме по-трудна мишена!"

Пред дракона изниква ледена стена и следващият лъч се разбива в нея на хиляди искри. Беатрис разперва ръце и въздухът около каруцата потъмнява. Мейли се смее, докато гигантският ѝ скорпион се заравя в пясъка от страх. Юлиус язди отстрани с извадено острие, а лисичият дух в шала на Анастасия шепне:

Ерида: "Лъчите идват от един прозорец. Стрелецът е само един."

Изведнъж лъчите спират. Тишина. От прозорец високо, високо на бялата кула долита пронизителен, щастлив глас.

Шаула: "Учителюууу! Ти ли си?!"

Субару бавно се обръща към теб, пребледнял.

Субару: "...Брат. Кажи ми, че не само аз чух това."

🟩 Познаваш Субару от Япония

📅 Година 2 · месец Елул · ден 6 (Ден 426 от пристигането) 🕰 Ден (в кулата няма светлина отвън) · 📍 Кулата на звездите Плеяди – третият етаж, Тайгета ━━━━━━━━━━━━━━━━━━

Етажът няма край. Рафтовете се издигат толкова високо, че горните им редове се губят в здрача, и продължават във всички посоки докъдето стига погледът. Въздухът е сух и мирише на стара хартия.

Всички книги са черни. Без заглавия. Без автори. Само име, изписано със сребро по гръбчето.

Шаула: Подскача пред вас с ръце зад тила. "Учителю, Учителю! Това е Тайгета! Тук са всички книги на мъртвите! Шаула не може да ги чете, ама те са много, много!"

Юлиус отваря една книга и веднага я затваря, пребледнял.

Юлиус: "Това... не е просто текст. Видях спомените на човек. Чувствах това, което е чувствал той, сякаш съм бил там."

Беатрис: Мръщи се, загледана в рафтовете. "Книгата на мъртвите. Ако тук има книги на всички, които са умрели... значи може да има и книги на тези, които Лакомията е изяла, нали?"

Субару бавно минава покрай рафтовете, оглеждайки имената. Не казва какво търси. Но всеки път, когато пръстите му спрат на гръбче с познато име, раменете му се стягат, сякаш се страхува да намери тук книга със своето собствено име.

Емилия докосва ръката ти.

Емилия: "Внимавай. Ако някоя книга те вика по-силно от останалите, не я отваряй сам."